 |
| Снежина Петрова, Елена Телбис, Вяра Табакова |
„Всичко ни е наред“ на
сцената на Народен театър е съвсем актуална пиеса от 2008 г. от Дорота
Масловска[1] - обявена
за най-младият полски литературен гений и спечелила няколко най-престижни
награди още на 21 години. Този драматургичен текст се поставя за първи път у
нас от Десислава Шпатова на камерна сцена – място, отредено за театралните
бижута на националния ни театър. Нито сцената е грамадна, за да има нужда да се
примамват тълпи, нито е ъндърграунд, където една ожулена стена и прожектор минават
за експеримент за тесни специалисти. Така че този полски много пресен
постсоциалистически текст за разпада на илюзиите в бившия източен блок, за
медийните клишета, за натрапената външна свръх-реалност, за узурпирания от
мизерията панелен свят и най-вече за изгубената идентичност си е съвсем на
мястото – в епицентъра на българския театър, едновременно конюнктурен, но и
подходящ за премерени провокаци. Всъщност, ако има нещо, което може да
скандализира зрителя в този спектакъл е въпросът защо България 25 години
продължава да не ражда подобни текстове? Защото най-фрапантното чувство след
тази комедия-гротеска на постсоциалистическия градски ужас е, че поради някакви
причини ние нямаме такава адекватна българска драматургия. Нашата
действителност все още се описва с драматургическите средства от средата на
миналия век – или злободневно, битово и впиянчено, или абстрактно-абсурдистко,
поетично-екзистенциално или по езоповски „маскиращо“ реалността. Човек да си рече,
че сегашните хора у нас все в миналото или пък в бъдещето гледат и някак по
чудо пропускат настоящето. Това може да заключим, ако решим да съдим за времето
от погледа на съвременната българска драматургия, иначе страдаща от
свръхпроизводство.
 |
| Снежина Петрова |
Ако, обаче, погледнем с
очите на Дорота Масловска, полски литературен феномен, момиче, което идва от
провинцията и още след първата си книга е всмукана от медийния ъндърграунд,
обявена за гений, същевременно обругана, заради ползвания уличен жаргон в
книгите и пиесите й, то ще открием с изненада, че българите и поляците
преживяваме еднакви постсоциалистически травми. А ключът към пресъздаването им на
сцена е вероятно в този привидно хаотичен фабулен формат на пиесата, езиковите
игри, различните времеви плоскости и най-вече ироничното отстранение на
авторката. Защото да ровиш в раните на едно болно общество, таково каквото го
откриваме в текста на Дорота, но и припознаваме с нашето, без да си
битово-описателен и съкрушителен в патоса поради преживения опит, е възможно
само от дистанцията на неопетнената младост.
„Всичко ни е наред“ е
обявена за ужасна комедия, комедия-кошмар, обитавана от три поколения жени,
свряни в погубващия всякакви илюзии дом. На сцената в дъното върху разкривена
кушетка се е изтегнала майката (Снежина Петрова) – тежък диско-грим и апатия
покриват лицето й, а под синята работническа престилка „крещи“ цикламен минижуп
от времето на нейната младост. Бабата (Вяра Табакова), заклещена в инвалидна
количка и в деменционна приповдигнатост повтаря или припява своите най-мили спомени
от младостта, нейният пик в живота – Втората световна война – събитие, единствено
идентифициращо общото им полско минало, събитие, което очакват отново – сякаш,
за да слепи този разпаднал се свят на поколения без идентичности. Дъщерята
(Елена Телбис) в някакъв логореен тийнейджърски транс се опитва да предефинира
света около нея, погълнат от ежедневното безсмислие, на ръба на отчаянието. В
тази на пръв поглед описателна рамка на пиесата, която се явява като познат кошмар
или действителност за всеки от нас, са поместени множество запълващи сюжети.
 |
| Леонид Йовчев, Карла Рахал |
От сцената, привидно
маскирана с многобройни комични и фарсови сцени, като например тази с
отегчената до смърт журналистка (Карла Рахал) интервюираща новоизлюпена хиперактивна
звезда (Леонид Йовчев), се разгръща нашият всеобщ постсоциалистически кошмар. В
него се сблъскват общото ни погубено минало, скотското ни настояще и заливащият
ни агресивен свят на медиите, изкривили реалността до неузнаваемост. В лишения
от каквато и да било духовност свят на Дорота Масловска, медийната реалност е
пародирана и изопачена, завладяна от клишета и теми, които плават в общия поток
от сюжети. В тях доминират начинаещи кинорежисьори, обладани от социални теми (защото
в света на проектите нали така е модерно), които всъщност истерично мечтаят за
света на комерса (иронични препратки към Холивуд). В изопачената свръх-реалност
на Дорота има специално място и за странната и нелека съдба на актьорите –
всички те изтикани на авансцената, наблюдавани от две страни – от тази на
публиката и от замръзналите в очакване на Втората Световна три поколения жени.
 |
| Дорота Масловска |
„Всичко ни е наред“
спокойно можем да определим като постмодерна пиеса, в която отсъстват най-ярките
и традиционни представи за драма – като единен сюжет, някакъв положителен
персонаж, задължителен конфликт и придвижващо се към развръзка действие. Тя се
родее с британската брутална драматургия на 90-те, в която жаргонът и нихилизмът
очертават своя връх. В този текст, обладан от персонажи на безсмислието -
апатични, налудни, лишени от каквата и да било трансцеденталност, се оглежда
нашето общо кошмарно настояще. И всичко това под формата на една съвременна
градска комедия, в която всички медийни, национални и актуални клишета са на
прицел.
Ключът към успешния
спектакъл е и много премерената, движеща се на ръба на абсурда, гротеската и
комичното режисура на Десислава Шпатова, отказала се в този си опит да флиртува
с формата на пиесата и да я преекспонира чрез ярки визуални решения. Напротив –
именно обраните, почти липсващи декори, останали като знаци-метафори по
сцената, ненатпрапчивата режисура, която позволява различните театрални езици
да изпъкнат не само чрез текста, но и чрез актьорската игра, са превърнали
спектакъла в специален. Независимо от остатъчните наивни на места асоциативни
връзки от страна на полската авторка, този спектакъл можеше да се превърне в
силна политическа сатира, ако българския екип си позволяваше да направи необходимите препратки и към българската медийна реалност, така както остро
функционира пиесата в Полша. И не е ли време за политическа сатира сега и то
точно в епицентъра на българския театър?
„Всичко ни е наред“
може да бъде разбрана като чиста комедия и като извънредна сатира-кошмар на
нашето време. Зависи от вас!
[1] Дорота
Масловска, р. 1983 г., Полша – за първия си роман „Полско-руската война под
бяло-червеното знаме“ (2002) получава най-престижната полска награда за
литература. Написан на уличен жаргон той има небивал успех. През 2005-та излиза
романът „Кралският паун“ в стил рап-поема, който също става бестселър и взима
наградата NIKE Literary Award. В 2006-та е публикувана първата й пиеса „Двама
нещастни румънци, които говорят на полски“ – поставена е миналата година и у
нас в Червената къща от режисьора Георг Жено. През 2008-ма излиза пиесата
„Всичко ни е наред“. Последният й роман е за две лесбийки – „Скъпа, убих нашите
котки“
Няма коментари:
Публикуване на коментар