Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

събота, 14 септември 2013 г.

BLOGът ЗА ТЕАТЪР PRESENTS „ЙОРДАН СЛЕВАЙКОВ&ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – THE SPIDERS”



Йордан Славейков и Димитър Димитров в музея на
изкуството "Метрополитън"


„Мощен спектакъл“, „спектакъл, пленяващ публиката“, „задължителен за всеки спектакъл“, „пиесата „Паякът“ е от тези, които дават основания да се ходи на театър“, „ако можете да посетите само един спектакъл, то това трябва да е „Паякът“, „трябва да се изисква да бъде гледан от всеки, който присъства на фестивала“, „витае екзистенциалното ехо на Бекет и Сартр и политическите метафори“, „благодаря за вълнуващия спектакъл“ – това са само част от отзивите на американската преса за участието на българския спектакъл „Паякът“ от Йордан Славейков и Димитър Димитров на най-големия северноамерикански фестивал New York International Fringe Festival. Това е и първото участие на български спектакъл там, няма да се изкушавам да злоупотребявам с тази така мечтана у нас категория „първи“.
Предпочитам да избегна локалните комплекси да изпадам в подозрителен възторг, само защото американската преса е написала страхотни отзиви за „Паякът“, но е повече от очевидно, че тяхното признание там се отрази като виагра за българските медии, които в рамките на няколко седмици не спираха да тръбят, че най-после и ние сме открити за американския театър.
Ако за някои това е дразнещо ще споделя личното ми мнение, като човек, който познава екипа добре. За три години Йордан Славейков и Димитър Димитров написаха пиесата „Паякът“, създадоха своята организация Б+, чудесен сайт, осъществиха „Паякът“ на сцената на Театър „Сфумато“ със собствени средства, за единия от тях това означава все още изплащане на кредити, отстояваха на собствените си естетически и театрални представи и имаха куража да не се поддават на обезоръжаващата липса на внимание две години, независимо от участията им в чужди фестивали и наградите там. Защото:
„Паякът“ още през 2011 г. взима участие в Международния фестивал на камерните театри и малките форми „АртОкраина”, Санкт Петербург, Русия, откъдето си тръгват с приз за „най-добра женска роля“, а постановката е наградена за „най-добро представление/силен театрален експеримент на режисурата и екипа, създали представлението”.

През юни 2013 „Паякът“ беше поканен на 10-тия Международен фестивал на камерните театри и малките форми „Славянски венец“ в Москва и си тръгна оттам с наградата за най-добър актьорски дует на Анастасия Лютова и Пенко Господинов.
Два месеца по-късно спектакълът беше част и от най-големия северноамерикански фестивал New York Fringe Festival[1] и обявен за номер едно в Топ 10 класацията на Village Voice, а дни по-късно театралният критик на New York Times Скот Хелър излезе със статия, в която благодари за впечатляващия спектакъл.
Българската история на „Паякът“ е по-кратка – номинация А`Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия и номинация за Йордан Славейков и Димитър Димитров и тяхната организация Б + за наградата на фондация „Стоян Камбарев“ – за полет в изкуството 2012.
Премиерата на спектакъла се състоя на 12 януари 2011 г. в Театър „Сфумато“, който подава ръка на двамата режисьори в техния първи независим от институциите напълно авторски проект. Месеци преди това двамата организират представяне на проекта им на същата сцена, в която заедно с театроведа Аве Иванова представихме кратки текстове върху и за пиесата „Паякът“. Сега, от дистанцията на тези три години, намирам, че съм имала достатъчно интуиции и верни аргументи в полза на пиесата, макар да й предстояло сцена. (Пиесата „Паякът“ можете да прочетете в книжното издание на Blogът за театър на Гергана Пирозова – жълт брой). „Паякът“ е това, което е и благодарение на вдъхновяващото участие на Анастасия Лютова и Пенко Господинов, на ефирната авторска музика на Александър Коланов и Йордан Борисов, страхотната сценография и дебют на Искра Петрова, която създава и прецизния light design.
И така: Дани и Дими наричат себе си братя, в тях се усеща убедеността, че са призвани да творят заедно, подозирала съм ги приятелски в месианство, но вероятно това е цената, за да убедиш другите, че силно вярваш в това, което правиш. За мен те са еднакво чувствителни и различно реагиращи на околния свят. Докато за Дани (Йордан Славейков) е трудно да си премълчи, то Дими (Димитър Димитров) предпочита по-дълго да обмисля и метафорично да съсече със самурайския меч.
Затова ще ви представя интервюто с тях в пълния му вид, с интензивността, с която протичат разговорите между двамата, с участието на трети човек.
И най-вече: това интервю е дълго, защото не желае да бъде рекламен клип, а пълнометражен филм.
Синопсис: Тук ще откриете защо американската критика и нейните отзиви са така важни за всеки творец там, каква е разликата между нашите, руските и техните театрални нагласи, както и каква е отрицателната критика към тях, защо единият от тях може да иронизира пиесата, а за другият това е невъзможно, за какво се разказва в новата им пиеса „Двама“, на която й предстои премиера в края на сезона в САЩ, за коя актриса е писана тя, кой е техният морален и интелектуален сталкер, защо ги влекат патологиите, как двама режисьори със силно его работят заедно, защо, според тях, не съществува политически театър у нас, какво за тях е значението на паузата и мълчанието в пиесите, към какво се обръщат с гняв назад, защо октомври заминават в Беларус и какво предстои оттук нататък.

Следва 50 минутен разговор с участието на: Йордан Славейков, Димитър Димитров и Гергана Пирозова.

Пенко Господинов и Анастасия Лютова - фотограф Мирослав Веселинов
Спектакълът Паякът“ беше създаден преди две години, но най-голямото признание дойде от САЩ . Видя ли американската публика нещо различно?
Йордан Славейков – Нещо различно от кое?
От досега.
Й. Сл. : Единственото, което мога да ти кажа като отговор е, че практиката нюйоркската критика да пише негативни рецензии за филми, книги, театрални постановка, е малко над  90%. Вероятно е видяла нещо различно, което заслужава да бъде харесвано.

Димитър Димитров:  Американската публика се кланя на един всеобщ Бог, който се нарича fun. В този контекст видяха нещо, което не е fun. Дойдоха заредени с желание да се усмихват, да харесват, да гледат по начина, по който са свикнали. И бяха дълбоко изненадани след 15 минута, когато театралните усмивки в залата, смехът изчезна и настана гробно мълчание. (това е минутата, в която двамата актьори излизат от ваната, пълна с пяна и става ясно, че те не са караща се семейна двойка, а сиамски близнаци – б.р) Никой не кашляше. В този смисъл май бяха изненадани, защото нашата пиеса е без претенции и носи дълбочини. И да, видяха нещо, което не бяха виждали. Имахме уверението от хората, които ни бяха поканили и те затова ни поканиха, че американската публика не е виждала пиеса като „Паякът“, нито пиеса като „Двама“ - това е втората ни пиеса, и беше нещо като обещание за глад по посока на това, с което се занимаваме. Естествено, че там има и театрална чалга, но има и хора, които проявяват вкус към нечалгата.


Й. Сл.:  Това е Офф Бродуей. Там се случват значимите неща. Оттам е тръгнала Ив Енслър, оттам е и Кауфман, оттам са тръгнали през последните 20-30 години техните водещи драматурзи и театрални случвания. Гледахме прекрасен мюзикъл на Бродуей за един израелски певец. Водещата актриса, която играе Нина Симон, която е познавала в живота този израелски певец е тръгнала от Офф Офф Бродуей. Явно там е правила неща, които са стойностни и за публиката, и за критиката и е получила необходимия старт.
Спектакълът гостува и пред руска публика. Има ли разлика във възприемането на спектакъла в различните континенти? Разбира се, че има универсални послания в текста, но все пак публиките са различни, научени на различни театрални конвенции.

Й. Сл.: От една страна в Москва и в Петербург, където сме гостували в различни години с нашия спектакъл, публиката някак си по кръв и по гени усеща, може би защото са ни сходни езиците. От друга страна в Москва „Паякът“ беше подложен и на унищожителна критика по руски маниер - че това не е театър, че това е антитеатър...
Д. Д.: ... че е добре познато
Й. Сл.: ... че какво си позволяваме

Какво наричат те антитеатър?
Й. Сл.: Руски критик, който беше един от шефовете на журито на фестивала, на едно от обсъжданията, които правят след всеки спектакъл,  до колкото аз схванах, а аз схващам добре, твърдеше и оттам тръгна спор между различни членове на журито, че „Паякът“ е антитеатър, защото е най-нехуманният текст за театър, най-човеконенавистният текст, който е виждал. А една жена стана и каза:„Уважаеми Евтим Евтимович, нищо не сте разбрал. За мен това е най-хуманният текст за театър.“

Какви им бяха аргументите, че не е хуманен?

Й. Сл.: че двамата (персонажи – б.р.) се мразят и тя мрази него и го убива, и на какво учим ние новото театрално поколение зрители, които идват да гледат.

Това действително е интересен подход към текста, но все пак смятам, че е добре да има всякаква критика. Руснаците все още си го позволяват.

Д. Д.: Това е първият път, когато сме чули нещо, което е „Не!“ и затова беше интересно.

Й. Сл.: Направи ми силно впечатление, че когато сме играли„Паякът“ в България или в Русия на самия финал хората някак не разбират, че това е финал и сякаш очакват някакво обобщение. В Америка на секундата публиката разбира, че това е финал и започва да ръкопляска.
Искаш да кажеш, че се очаква голямата теза, обобщението  да бъде изречено отново на финала, за да бъде разбрано?

Й. Сл.: Да, даже публиката в Сфумато реагира така, публиката мълчи и чака още нещо.
Д. Д.: Да, а американската публика веднага разбира, че това е финалът.

На какво мислиш, че се дължи това?
Д. Д.: Обяснявам си го с нещо много банално, айде ще го кажа – с т.нар. „сънливост на кокошките“. Първият път, в който угасне осветлението, за американците е знак, че спектакълът е завършил. Докато при нас не е така. Може да е следващо действие и т.н. Единственият път, в който угасваме цялото осветление и не го светваме отново е на финала и те започват да пляскат на тъмно. Мога да кажа, че те са първата публика, която ни е разбрала по отношение на финала. Като им загасиш осветлението на кокошките,те започват да спят моментално. Може да е грубо, но е това.

В България много играем със сценичното осветление.
Д. Д.: Да, ние гасим и светваме, но когато останат на тъмно...

Й. Сл.: В България , когато гледаме, понеже ние си гледаме всяко представление, не знам защо
Д. Д:защото някой трябва да прави балони...

Балони?
Д. Д.:... тези във ваната (на сцената има вана пълна с пяна - б.р.) Трябва да сложим шампоан и да надуваме с маркуча, а това не е работа за сценичен работник. Всеки път ние пълним ваната, защото знаем как и какви да бъдат балоните...

Й. Сл.: В София сме се шегували, например,че... Свършва представлението и стоим в тъмното, и ако аз не почна да ръкопляскам, никой не ръкопляска. И съм останал с впечатлението, че публиката чака генералното обобщение на спектакъла. Същото беше и в Москва.
Д. Д.: Мислихме, че нашият финал е нечетим от публиката, че е дълбоко неясен и че нещо ние сме объркали. Обаче, ето ти, тая публика веднага го „лапна“.

Й.Сл.: Не съм сигурен, че е заради „сънливостта на кокошките“, защото питах техния стейдж мениджър всичко ли се разбира, как свършва тази пиеса според него и той каза, че всичко се разбира, всичко се чете.

На Бродуей
Струва ми се, че трябваше New York Times да напише за вас суперлативи и да ви благодарят за въздействащия спектакъл,  за да ви обърнат внимание родните медии. В последния месец присъствате значимо. Дали пък вечно не се нуждаем от чужд авторитет?

Й. Сл.: Понеже непрекъснато битувам във фейсбук и когато излязоха ласкавите отзиви във Village Voice – първо един българин ми написа, че това издание е нещо като нашето “ Една седмица в София“ и не е нужно да се чувствам поласкан. Оказа се, че изобщо не е така и че Village Voice е милионно печатно издание и най-авторитетният глас за култура  в щата и в Ню Йорк. Написах следния статус точно за това, което питаш ти: „Уважаеми колеги от вестник „Култура“, вие които сте този флагман на културните среди, които получавахте многобройни покани за спектакъла, които отказахте всички покани и не дойдохте, може би е време.“ И дойде поканата от „Портал Култура“ за интервю от колежката ти Анелия Янева, което дадохме вчера. Точно така се чувствам аз. Трябваше да отидем на другия край на света, в друг континент буквално, да сменим целия контекст, за да може едни хора да кажат: „Браво!“
 
Добре де, имахте и от Русия награди и страхотни реакции, но някак си не се получи тази обратна връзка.

Д. Д.: Да, защото имаме „Как ще ги стигнем американците“, а нямаме „Как ще ги стигнем руснаците“.
Й. Сл.: (с ирония) Да, може би сега е модерно да се следи американската мисъл вместо руската. Нали тук има много мощни антируски и проамерикански настроения и обратното.

И вие хванахте вълната на проамериканските (смях)
Й. Сл.: Да, и сега през тях ще се ориентираме.

Но не могат да ви обвинят, че сте само проамерикански, защото преди това има и проруски. (смях)
Й. Сл.: Не могат, но сега започваме да се ориентираме…
Д. Д.: Към Азия.
Ще е много интересно как би реагирала една публика, която е научена да прикрива своите емоции.
Й. Сл.: Само да довърша, Гери. Сега, след това много шумно късно забелязване, започвам да разбирам, че по редакциите на българските сайтове, вестници, телевизии се чете проамериканска преса.
Д. Д: Защото до преди няколко месеца проруска очевидно не се четеше.
Говорим си за авторитети, тогава кои са вашите авторитети?
Й. Сл.: В областта на театъра, на литературата, на киното?
Д. Д.: На ума?
Ти го казваш най-добре.
Д. Д.:  Д-р Николай Михайлов.
Й. Сл.: Работихме с него известно време. Той е консултант на нашата нова пиеса „Двама“. Може би третата ни ще се казва „Трима“ (смях). Той хареса идеята. В областта на ума той е...
Д. Д.:Той е човек, който си струва да бъде слушан и на когото аз бих подражавал с радост. Не да го имитирам, а по-скоро да извървя книжовния път, по който е минал, синтактичния път. Много ни помогна – и лично, и професионално.
Й. Сл.: В тишината, в тихото говорене на д-р Михайлов има бездни от гласове, които само, ако имаш малко по-фино ухо, би трябвало да можеш да чуеш. Така че ще отговоря като Дими - в областта на ума в последно време е д-р Михайлов.

За мен това е съвсем ново, че в следващия проект работите с него. В какво се състои тази работа?
Д. Д.:Ние закъсахме много с писането по едно време и проблемът в новата пиеса беше, че ние нямаме личен опит, а не познаваме човек с такъв опит, по отношение на проблематиката на пиесата. Срещнахме се с него като човек, който се е срещал с множество патологии. Естествено, ние пишем за патологии.

Й. Сл.: Неговата първа реакция беше: „Вие сте минали в ада!“
Вие се занимавате с патологии?

Д. Д.: Театърът се занимава с патологии.
Й. Сл.:  Театърът, който харесваме, се занимава с патологии. Стигнахме до ръба на един конфликт, защото това е лесно и мога да изтъркалям персонажите до ръб на конфликт. Но ние ги доведохме отвъд този ръб и усетих как ставаме фалшиви.

Д. Д.:Започнахме да си го смучем от пръстите. Ние сме свикнали да сме добри жонгльори, но в крайна сметка започнахме да се давим, да викаме за помощ и нямаше кой да ни помогне, защото нямаше кой. И тогава се обадихме на доктора и го помолихме и той ни помогна не толкова с насока какво да пишем, а със самият факт, че застана до нас.

Й. Сл.: Защото в този случай,  който му описвахме, а той твърдеше, че по-скоро  не е чувал, отколкото да е чувал за такъв, се интересувахме от неговото мнение като специалист - каква би била психологическата мотивираност на тези хора да продължат през това поле, в което сме ги докарали.
Знам, че двамата заедно подготвяте следващ  проект „Двама“, който вече е поканен в САЩ поради вярата във вашите възможности. Знам, че трудно човек говори за себе си, но всъщност на какво Ви повярваха там?

Д. Д.: В момента, в който представихме идеята си там, а това беше само началото на текста, те казаха, че Америка не е чувала за такова нещо и има нужда от него. Казаха ни да го напишем и да им го дадем.
Й. Сл.: Пишем този текст от две години, почти се бяхме отказали  и миналата година през ноември, представихме една сцена от него и тяхното не точно признание за труда, а по-скоро вяра в капацитета ни даде тласък. Защото те казаха: „Ако това стане така както сте го замислили ние ви казваме, че това е обречено на световен успех.“

Това, което те ви предлагат е да поставите директно в Щатите, а после тук?
Д. Д.: Те не могат да ни се бъркат. Първо тук ще го поставим, без да питаме когото и да било.

Й. Сл.: Ние с тях нямаме сключени договорки по силата на които те да имат такива права над текста.
Всички вероятно въртят въпросите си около успехите Ви в САЩ. Не е малко български спектакъл да преодолее тези културни и буквални граници. Чудя се защо на „Паякът“ му върви да е винаги награждаван отвън, а нашите награди ви подминаха, въпреки че имате вярна публика.  За вас ще е трудно да отговорите от тяхно име, но имате ли някакво предположения защо в чужбина такъв текст и спектакъл се прие така?
Добавете надпис

Д. Д.:  Мисля, че това е така, защото тук още нямаме лице. Знаят кои сме, но са подозрителни към нас и са прави да бъдат. Ние не изглеждаме комерсиално, нито говорим комерсиално. В чужбина имаме лице на чужденци, което по друг н би могло да се замести с пришълци, извънземни. В Америка всеки има шанс и не само. Като чужденци  имаме шанс. Аз отидох в Китай и само защото съм чужденец ми дадоха един текст да работя две седмици и се явих на фестивал с него. Ние идваме от друга държава. Да, има го това клише, което важи и за нас, че никой не е пророк в собствената си страна и са си права хората. Сега като се появим оттам идвайки като „американци“, идваме като хора, които са пожънали успех там и сега ще ни отворят предполагам и тук вратите или би трябвало. Какво прави Явор Гърдев, какво прави Сашо Морфов, какво прави Галин Стоев? Ето това правят всички. Работят навън, чува се оттам, казват им, че са добри и те започват и тук да са добри.
Й. Сл.: Имам друго виждане. Като бяхме в Петербург дойде един тв екип от тяхно предаване и ни зададе следния въпрос: „Нашата публика е изключително взискателна и претенциозна. Как мислите да им се харесате?“ Казахме: „ Никак. Ние сме си свършили работата.“ Ще отговоря така. Пускал съм заявки за нашия спектакъл и на Малките театрални форми във Враца и на Шуменската драма, но не се случиха. Даже няма обратен отговор. За Шумен формулярът е онлайн и не получихме даже потвърждение, че са го получили. А за Враца селекционера на фестивала театроведът Ромео Попилиев явно е преценил, че не сме ...., че не отговаряме.

Д. Д: Един преподавател по пеене в Англия имал в класа си двама от Бийтълс – Пол Макартни и Джордж Харисън.  И те са му били двойкаджиите и ги е изгонил. Глупак – не е видял.
Мислите ли, че е случайно, че ви харесват в Америка и в Русия – все пак психологическия театър най-добре вирее на тяхна територия. Всъщност да Ви поставям този  етикет на психологическия театър е прибързано. Бих казала, че вашият  театър залага на добрия текст и силната актьорска игра, театър без трикове.  Да го наречем - вашият театър не е постдраматичен театър, така популярен в момента в Европа и даже ми изглежда, че някак модните т.нар. „млади режисьори“ у нас, заети да откриват нови форми и театрални езици, не ви припознават като свои. Та затова се питам – как бихте описали вашия театър, като какъв?

Й. Сл.:Гери, аз не вярвам, че има постпсихологически театър, предапокалиптичен театър, отвъдабсурден театър. Вярвам в това, че добрият текст за театър трябва да бъде написан от човек и да бъде за човек, за човешкото същество. И медиатор между единия и другия човек трябва да бъде човека на сцената. В този контекст според мен театърът, който и мен, и Дими ни интересува, е строго психологически.
Д. Д.: Още нещо, ние не се изхвърляме в експерименти с това да видим какво ще стане с осветлението или дай да видим как ще кажем онова, което го е казал едикой си, но по друг начин. Ние имаме да кажем нещо конкретно и нашите проблеми не се въртят около това как по-добре да ги представим, как по-тревожно...
Добавете надпис

Й. Сл.: Беше споменато във въпроса, че сме безхитростни и съм съгласен с това. Ние търсим баланс и сме го намерили между формата и съдържимото. Да няма едно шокиращо нещо...
 Д. Д.: Освен това не си поставяме въпроси, които касаят единствено нас. Ние си поставяме не просто сценични въпроси, а такива на които наистина нямаме отговор. Не искаме да подсказваме отговори в пиесите си.

Й. Сл.: Може би сме харесвани в Москва, Петербург и Ню Йорк, защото не сме локални. Гери, никой не ни лепна етикета „българите“ или „балканците“, или „европейците“. Хората припознаха общовалидни, общочовешки проблеми.
Д. Д.: Един човек на 80 години в Петербург ни каза: „Вие ме накарахте да преосмисля половината си живот чрез вашия спектакъл и това ми промени живота. Благодаря Ви!“ И това го казва без всякаква нотка на излишна любезност, той няма за какво да ни се подмазва. Ние се виждаме за пръв и последен път в живота ни.

Й. Сл.: В Петербург също имаше обсъждания всяка вечер и те имат много любим техен съвременен драматург Довлатов, който е написал пиесата „Куфар“ – страхотна пиеса, но много лошо направена и на следващата вечер след нас играха те, и журито ги срина. Ние влизаме на обсъждането и те казват така: „След снощния пир за душата „Паякът“ ние сега се срамуваме от руските колеги. Вие защо поставихте така текста?“ Критиката беше безкомпромисна.
Това е цяла отделна тема за критиката и ще я оставим за друг път. Всички любопитстват как така двамата създавате заедно и текст, и режисура , а обикновено вашият традиционен отговор е, че се допълвате,  ще обърна въпроса така.

Д. Д.: Ама ние, за да се допълваме, знаеш ли как сме се празнили преди това.
Кой в какво е по-силен от другия в работата? Все пак е известно, че и писането, и режисурата са обикновено индивидуално дело на хора със силен характер, нека така го кажем, за да не ползваме „хора със силно его“.

Д. Д.: Ще ти кажа нещо. Като се запознахме с него се сбихме, не буквално – бихме се около една година и мисля, че не успяхме да се победим. Мисля, че в това е цялата работа. Или сме се отказали от победата, или сме я грабнали едновременно, но това ни помага, ако изобщо думата е „допълване“, защото на места трябва да изпразниш човека, а не да го допълваш. На места трябва да добавиш нещо към себе си чрез него. Това е една амалгама от мисли, от емоции, от взаимодействия и когато ние застанем заедно да работим, ние мислим едновременно. Ние не се допълваме и не можеш да кажеш кой е по-силен. Например той говори есперанто, а аз съм преподавател по бойни изкуство, но това не касае театъра, но и двете биха помогнали в някакъв момент. Когато става въпрос за сценичен бой – аз помагам, когато става въпрос за някаква строга изразност – той помага. Понякога аз се занимавам с изразността, а той им казва как да се бият. Тука става дума за един ум. Нямаме граници и това е по-хубавото. Няма го „това е мое, това е твое, това е моята идея, а това е твоята“  – това се размива. Аз много често припознавам негови идеи като свои, а той като собствени.

Й. Сл.: И твърдя, че аз съм ги казал.
Д. Д.: А аз съм си го записал в дневника по дати, знам кога съм го казал.

Й. Сл.: Ние така работим – интенцията е от вътре навън, от мен към актьора и някак си автоматично минава и през него. Дано да бъда разбран и да не говоря глупости. Нямаме строго разделение.
Д. Д.: Като например аз да съм по-добър и чакай аз да го направя. Ми то ако има това, ще има ревност, ако стане това, ще има завист.

Не питам кой в кои изразни средства е по-силен, а как...
Д. Д.: Ти си първият човек, който ни го задава по този начин този въпроса. На нас просто ни се случва да сме заедно и да работим заедно, и да ни става добре. Не сме се учили на това. Бихме се доста дълго време и сме си научили номерата, оставили сме ги настрани и се занимаваме със съществените неща. Или е някаква фортуна, нещо по-мистично.

От колко години се познавате?
Двамата: Четири.
Д. Д.: То не ни пречеше това, че се карахме. Всъщност това, че се карахме поставяше под въпрос дали ще се познаваме оттук нататък всеки ден. Всеки ден спирахме да се познаваме по няколко пъти (смях).

Сега ще ви ядосам.
Двамата: Не можеш!

Много ми се иска да разкажете с няколко изречения „Паякът“, но като комедия? Можете ли да сте иронични към себе си и вашият най-важен до този момент  творчески продукт?
Й. Сл.: Можем. Страхотен въпрос. Отговорът е – вече можем! Защото трябваше да мине време да се отърся от моята лична ревност към този текст и към това, че той е неприкосновен и само аз и Димитър можем да го пипаме, и че той е свещен и трябва да си измиват ръцете и краката, и да влизат в него като в молитвен храм. Мина време, дистанцирах се и това не е единствената тема, която ни интересува. Ние имаме още един текст. Да разкажа „Паякът“ като комедия... Гери, сега ще ти издам една голяма тайна. „Паякът“ е комедия.

Разкажи ми я тази комедия.
Й. Сл.: Няма да правя алюзии с д-р Чехов, който е написал за „Чайка“, че е комедия, по никакъв начин не се сравнявам и не бих си го позволил. Какво да ти разкажа? Седят двама човека голи в една вана и си крещят щото са си прецакали рождения ден, а утре трябва да се оперират. Те губят смисъла. Вместо да се веселят, да ядат торта, вместо да се радват, те губят смисъла. Това е.
А твоят разказ? (към Дими)

Д. Д.: Много ме затрудняваш, а рядко се затруднявам и рядко си признавам, че съм затруднен. Аз съм изревал болката и тъгата си в тази пиеса. Мога да й се присмея, обаче аз разбирам много добре болките си. Бекет е казал, че когато не разбираме света, по-добре да му се присмеем. Но аз разбирам какво съм казал. Комедия... ? Може би ако им пуснем чалга или ако ги татуираме. Де да знам! Много ме затрудни с този въпрос. Няма комедия в този текст. Сложихме няколко смешки с брат ми, за да не ни оплуят, че сме твърде черни. Не мога да го изведа в изречение, сега не мога, ще го направя след пет минути.


Александра Василева - във фотосесията за
благотворителния календар
Добре. Спомних си, че през 2011 чрез вашата съвместна организация Б + създадохте обществен благотворителен проект „Зад вратата“ за събиране на средства за безплатен телефон за жени, претърпели насилие, като организирахте страхотна изложба на фотографии на едни от най-известните и красиви наши актриси, които после влязоха в календар. Какво стана с проекта?


Д. Д.: Умря.
Й. Сл.: Оказа се жестоко финансово фиаско, изключително неуспешно.  Може би грешката е наша. Имаше много голямо медийно покритие, но не успяхме след това да го продадем.

Д. Д.: Сетих се! Мисля, че ако сменим финала, ще стане комедия. Ако ги направим Марта и Мартин звезди, ако станат страшно популярни личности и правят пари от това.
Ако са част от риалити, от тв шоу?

Д. Д.:Да, може би това би било комедията в нашия текст.
Й. Сл.: Този проект  беше първият наш проект като „Б Плюс“, но не успяхме да го доведем до край.
Д. Д.: Остави, че не го доведохме до финал, но имахме лош усет по отношение на пазара, по отношение на... Очаквахме, че хората разсъждават като нас, но не е така, за радост не е така. В този случай не ни свърши работа, обаче. Просто 20 лв. за един календар бяха твърде много, макар и обявени за благотворителност. Ние всъщност загубихме пари, които бяхме вложили там, но се роди една страхотна песен от това, Люси Сланева я изпя -„Небе“.
Люси Сланева позира за сесията за благотворителния календар

Бихте ли се заели с някаква друга кауза? Интересно ми е до колко сте ангажирани с обществените и политическите събития днес у нас?

Д. Д.: В момента, в който съзрем смисъл това да направим, защо да не сме първите.
Направи ми впечатления, че американската преса вижда във вашия спектакъл политически метафори, някак невидими за нас. Какви са тези американски политически метафори според вас? Опитвам се да си го обясня.

Й. Сл.: Аз също се опитвам да си го обясня. В нашия текст не е вложено нищо политическо.
Д. Д.: Не е мислено даже.

Й. Сл.:И на мен ми предстои да разсъждавам върху това. Защото според мен хората ни приеха, защото новият ни текст на американския пазар ще има силен политически акцент в най-широкия  смисъл на думата „политически“. И когато го направим и там, ще разбереш защо.
Д. Д.: Има и още нещо. В момента, в който написахме пиесата, вторите които се срещнаха с текста след нас бяха актьорите и те видяха неща, за които не сме и подозирали. Със сигурност ако го играем в Япония, ще видят нещо и за ядрено оръжие, примерно.

Вие питахте ли ги какви са тези политически метафори?
Й. Сл.: С този критик, който е написал за политическите метафори, не сме контактували. Случи се постепенно. Първо излезе статия във Village Voice, там е така, и после веднага дойде конкуренцията, независимо дали пише, че това е „уау“ или не е „уау“.  Идва критикът от New York Times, купува билет и гледа. И всички са много развълнувани, но не ни казват на нас, за да не се притесняваме, защото New York Times са си New York Times, макар че за мен това нищо не означава. И започнаха всички много да се притесняват, и на следващият ден бяхме на едно парти, и ни казват: „Помощ, помощ, той току що се обади и иска пиесата на английски, веднага.“ Ние я изпратихме и те отново: „Помощ, помощ, той иска снимки.“ Но се оказа, че не може да пратим нашите снимки, защото те имат определени изисквания – никаква голота, никакъв фотошоп не може да има, никакъв контражур. Ние знаехме, че след като иска снимки ще напише или унищожителна статия или  неунищожителна.

Докато бяхте там ли излезе статията? Каква беше реакцията?
Й. Сл.: Продуцентите ни поканиха, директорите на Drama Leage в Ню Йорк, които ни казаха, че са от 35 години в театъра и за тях никога, никога не е писано в New York Times, нито една буква.
Д. Д.: Това, че излезе публикацията ни дава шанс да си намерим агент. Ако нямаше публикация, шансовете ни щяха да бъдат стотина пъти по-малко.
Й. Сл.: Да си намерим агент, който да ни представлява там. А агент плюс публикация означава много по-бързо легално да ни поканят да работим там.

Виж какво прави една статия...
Й. Сл.: Една статия в New York Times, да.
Ще върна темата. Бихте ли направили политически театър днес у нас?

Й. Сл.: Не е възможно това.
Д. Д.: Ако почне случайно да ни вълнува, но не ни.

Й. Сл.: Не е възможно, защото светла му памет на моя професор Крикор Азарян, но последните седем години от неговия живот, защото аз знам това, искаше в Театъра на Армията да направи представление за арменския геноцид. И от Движението за права и свободи настоявали тази пиеса да не се състои и тя не се състоя. А аз още не съм Коко Азарян.
Искаш да кажеш, че има цензура.

Й. Сл.:Да, има цензура.
Изобщо съществува ли политически театър у нас, ако не, защо?

Й. Сл.: Аз не мога да ти отговоря защо не съществува, но да правиш политически театър е опасно навсякъде по света. Тони Кушлер има една политическа пиеса, а Тони Кушлер няма нужда от обяснение кой е. В пиесата има един монолог на съпругата на Буш, която има около себе си тела на малки убити иракски деца.[2] И след публикацията той казва в прав текст: „Аз се страхувам за своя живот, заради бруталността на американските тайни служби.“ Между другото това е публикувано в „Либерален преглед“, списанието на Златко Енев. Оттам го знам това. Никъде в света не може да се прави политически театър. Може да се прави такъв, ако е беззъб. Зъбатият политически театър е опасен, освен това вълнува безкрайно малко хора. Вълнува хора с изразено крайно гражданско позиция, а у нас ние се преструваме, че имаме такива режисьори с изявена крайна гражданска позиция.
Заради това ли не искаш да се занимаваш с политически театър?

Й. Сл.: Означава това, че не съм намерил за себе си моята лична тема, която пряко да кореспондира...
Д. Д.: Мисля, че... Скоро пак четох книга на Товстоногов, който пише, че театърът трябва да носи гражданственост. Да вкарваш политически теми,  да ги бълваш през театъра, не е най-удачният канал, през който могат да бъдат споделяни. Словото е различно, тонът е различен. Освен това хората отиват да лекуват душите си, а не подгизналите си умове. Мисля, че театърът не е за такова нещо и аз не бих се занимавал с политически театър съзнателно, освен ако пък не ни дойде някаква гениална идея, да кажем нещо на художествен език, което да бъде чуто на управленски равнища.

Й. Сл.: Няма реципиент. Политическият елит отявлено не ходи на театър, а как да ги нарека – масите, те са докосвани,те се включват и изключват с други бутони, не с театър. Единственият добър опит ...
Това е много спорно. Историята на театъра често е обвързана с политическата история.

Й. Сл.: Единственият смислен  политически т проект, за който аз знам през последните 20 години, е на трупата на Сюзан Зонтаг, която по времето на бомбардировките над Белград играе „В очакване на Годо“ на открито. Толкова.
Кои са темите, които ви вълнуват? Познавайки „Паякът“ и текстовете в блога на Йордан Славейков, ми изглеждате много повече изкушени от провокациите на психологическото, екзистенциалното, даже нравственото по някакъв начин, без да е морализаторско, отколкото от откриването на екстравагантни форми, които да шокират  публиката. Това, за което си говорихме преди малко. Може би е по-добро отново да задам въпроса – какво не ви занимава като тема в театъра?

Й. Сл.: Само да вметна, ще отговоря вместо него. Аз имам блог, в който се изразявам, а Дими има един тефтер, в който пише всеки божи ден през последните 20 години. Аз му ги подарявам последните години, със страхотна хартия са (показва го – б.р.)
Кои са темите, които не ви занимават в театъра?

Й. Сл.: Комедията не ме интересува.

Това е жанр.
Й. Сл.: Добре! Не ме интересуват темите, които обслужват този жанр. Не са ми близки, не ги припознавам, мога да гледам на тях с хладно отстранение.

Д. Д.: Макар че скоро в частен разговор си казахме, че би било добре, ако напишем удачен комедиен текст. Би било чуто по-бързо и по-силно, това което сме заложили в душите си, защото комедията е популярна, Гери, защото се харчи бързо, защото е това, което Камен Донев нарича комерсиален театър.
И пак ще се повторя - кои са темите, нещото което не ви интересува.

Д. Д.: Търговията не ме интересува (смях).
А кои са средствата, театралните, които според вас могат най-добре да представят вашите вълнения?

Й. Сл.: Театралните изразни средства? Много се лаская да отговоря, че изключително добре може да ни представи паузата. Много се лаская да отговоря така, но не смея. Още работа ни чака. Надявам се след време да стигнем, чрез натрупване, до такава сила и лаконичност на изказа, като стигнем до театрална пауза, хората в салона да си кажат:„А-ха!“ – ето това искам. А не - писали, писали и през 20 реда написали „пауза“... щото иначе писали, писали и хоп -пет пиеси за три години... абе не така бе...
Д.Д.: Напълно съгласен съм с него. Всичко останало извън паузата, извън тишината, извън мълчанието, всичко е под тях.

Й. Сл.: Всичко останало са думи, думи, думи...
Д. Д.: Знаеш ли, навремето Бате Асен Кисимов какво ми каза. „Актьорът, неговата среда за изява е в каденца, там където няма текст, за там се подготвяйте. Всеки може да ти научи текст.“ Каденца – пауза, това е термин от музиката и така той го нарича.

Според вас какво му липсва и липсва ли му нещо на българския театър? Ако имахте тази възможност какво бихте променили?
Д. Д.: Ще отговоря първично. Все още му липсваме ние.

Й. Сл.: Това е много хлъзгав въпрос за някакви мастити творци. Кой съм аз, че да давам някакви генерални обобщения. Гери, аз още не съм част от българския театър. Не съм припознат.
Моят отговор би бил по-прост, че не се допуска различен театър, и той става все по-консервативен.

Й. Сл.: Добре, ще отговоря какво му липсва. Липсва му размах. Полет му липсва.
Какво разбираш под размах?

Й. Сл.: Работата на Юрий Бутусов в „Лов на диви патици“ в Народен театър, това му липсва.
Под размах да разбираме смелост?

Й. Сл.:Да, това е смел спектакъл.
Ние се познаваме отдавна, освен това няма как да скрия, че сме близки, но в близостта си никога не си задаваме едри, важни въпроси, касаещи работата ни от деликатност ли, знам ли, но много ми се иска да ми отговорите на следното: Към какво се обръщате с гняв назад?

Й. Сл.: Това е тежък въпрос, давай брат ми.
Д. Д.:Към себе си, изцяло към себе си, защото процесът ми на узряване, на осъзнаване, на това което съм, на това, което искам да правя, се проточи твърде дълго. И гневът е и към обкръжаващите ме, че не са ми подсказали, че съм бил в правилна посока и се е налагало да рия с рога по пода, за да видя, че има смисъл в това. Това е гневът ми. Мисля, че загубих твърде много време, за да се опозная. Но не мога да обвинявам никого другиго за нищо. В крайна сметка гневът от будистка гледна точка е невежество, ако изобщо думата е гняв, за обръщане назад. Мисля, че ако преди години бях с този ум, щях да бъда още по-настойчив.

Й. Сл.: Това е много страшен въпрос, никой не ми го е задавал. С гняв назад се обръщам към... Добре, ще ти отговоря някак и на един друг твой въпрос. С гняв назад се обръщам към политическото статукво през целия ми съзнателен живот. Мисля, че с гняв назад се обръщам към чувството, което ме обзема все по-често и все по-тревожно напоследък, че съм роден и живея в държава, която много обичам, но която е Мордор. С гняв назад се обръщам към това, че ни погубиха, прецакаха ни животите.
Не вярвам, че се чувстваш прецакан.

Й. Сл.: О, не! Прецакаха ни животите. Напоследък се лаская вътрешно да си мисля какво би било, ако съм роден в нормално функционираща държава и колко бих могъл да взема повече от така устроено общество и колко повече бих могъл да дам.
Това, с извинение, ми звучи повече като „ако баба ми беше мъжка... „ прости ми. Защото вярвам, че трудностите могат да превърнат човека и в по-добър, защото ако държавата беше по-удобно за теб, ти щеше ли да бъдеш Йордан Славейков?

Й. Сл.: Като нищо можех да бъде Йордан Славейков по две или минус две.Никой не знае и понеже никой не знае, аз си позволявам да мисля и в двете посоки.
Д. Д.: А и гневът е безплатен.

А за какво мечтаете?
Д. Д.: Мечтая си за нещо много прагматично. Да поставим новата си пиеса в САЩ и да напишем следващата.

Й. Сл.: Аз си мечтая да стигнем до там, където са стигали най-смелите ни мечти и те са следните: Мечтаем си след време да се осмелим да правим кино заедно с него.
Мисля, че това са постижими и реалистични мечти.Какво предстои на  Б + ?

Д. Д.: Предстои ни да заминем за Беларус да поставим „Домът на Бернарда Алба“ (Фр. Г. Лорка) във Витебск. В началото на октомври започват репетициите, премиерата е през декември.
Й. Сл.: Витебск е третият по големина град в Беларус.

Д. Д.: Градът, в който е роден Шагал.
Й. Сл.: И затова е най-европейският град в Беларус.

Как стигнахте до тази покана?
Й. Сл.: Директорът на театъра гледа „Паякът“ в Москва и каза:„Искам вие да дойдете в моя театър възможно най-скоро.“

Мисля, че този текст много отговаря на вашата чувствителност.
Й. Сл.: Дано стане добър спектакъл.

Д. Д.: Ние таим страховете си, готовността - като пред война сме.
Вие ли си правите кастинга?

Д. Д.: Е, няма кой друг.
Й. Сл.: Ние предложихме спектакъла не просто така, а защото гледахме представление с чудовищно силни техни актриси, които могат да бъдат Бернарда и Понсия. На базата на това, че харесахме актрисите им предложихме този текст. Не мисля, че някой ще ми предложи текст, който не съм харесал аз.

Знам, че сте потайни, помня колко трудно ми дадохте да прочета „Паякът“, преди другите и все пак няма ли мъничко да ми разкриете някаква деликатна част от „Двамата“?
Д.Д.: Това отново е патология. Тази пиеса е по-ужасна от предишната, по-тежка, по-трудна за храносмилане. Става дума за любов в инцест - възрастна жена с младо момче.

Й. Сл.: Писана е за конкретна актриса.
Д. Д.:Койна Русева е вдъхновението за тази пиеса.

Й. Сл.: Не личният й живот, а актьорското й можене.
Д. Д.: Тя може да изгради този характер, за когото сме писали. Просто искаме тази актриса да изиграе това чудовище, което създадохме.

Й. Сл.: Тя вече е прочела този текст и каза, че иска (подчертано) да работи тази пиеса.
Сигурна съм, че сега всички ви повтарят, че са били убедени във вашия успех, но защо ли това стана веднага след статията в Ню Йорк Таймс? Всъщност нека забравим за това. Позволявам си искрено да ви пожелая да удържате със същия дух и вяра посоката. Последен въпрос – коя е вярната посока за Вас?

Двамата: Нашата.
Коя е тя?

Д. Д.: Нали знаеш как Кристофър Робин забива един кол и казва: „Тук ще бъде Северния полюс.“ Иначе не става. Ако следваме нечия посока, няма да стигнем никъде, не бихме стигнали там, където ние искаме, а където някой друг я е очертал. Затова ние си вървим по нашата си посока. Разни хора се опитват да ни спират, да ни гонят...

Й. Сл.: Не винаги е много ясно начертана, но е нашата посока.
Д. Д.: Знаеш ли какво е казал Дж. Ф. Кенеди: „Никога, никога, никога, никога не се отказвай!“

Ето това е чудесен финал. Благодаря ви.

Спектакълът "Паякът" можете да гледате на сцената на Театър "Сфумато".


[1]New York Fringe Festival се провежда за 17-ти път в рамките на две седмици от 9-ти до 25 август, с участието на 185 трупи от 13 държави и 17 щати, участват над 1200 спектакъла в над 20 сцени, разположени в Манхатън.
[2] Пиесата е поставена през 2010 г. "Only We Who Guard the Mystery Shall Be Unhappy"
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар