 |
| Калин Врачански/Квазимодо, фотография - Явор Ганчев |
Какво може да накара един български театрален режисьор да
постави днес романтическото произведение на Юго „Парижката Св. Богородица”,
писано преди почти два века и адаптирано предимно в жанра на мюзикъла, балета,
операта, киното и анимацията. Какво фасцинира до толкова умът и сърцето на
съвременния творец, че да иска да ни разкаже от театралната сцена отново за
циганката Есмералда – изоставена като малка, в която се влюбват и архидякон
алхимик, и гърбав звънар Квазимодо, защото е дяволски красива, но тя си пада по
лъскавия Капитан Феб, който пък я прелъстява и изоставя, но Злодея алхимик, под
напора на сатанинските му страсти, ще я обрече на смърт, чрез обесване, а пък
Квазимодо веднъж ще я спаси, но после не успява, и от справедлив гняв ще убие
своя осиновител, а на финала ще понесе на ръце мъртвата Есмералда в булчинска
рокля - така е по роман, така е и на сцената на Театър „София”.
Всъщност е нелепо да се преразказва този стандартен
мелодраматичен сюжет, пълен с хиперболи и плакатни персонажи, така както
изисква жанра мелодрама, процъфтяващ именно по времето на автора – началото на
ХIX век. Жанр,
който се вклинява завинаги в европейската култура и оживява в нямото кино,
мюзикъла, телевизионния сериал, сапунката и сълзливите анимации за деца, както
и в популистките политически послания, които винаги приличат на взети от роман
на Зола или Юго – нали всички те искат да ни качат на влака на емоциите, който
осигурява бърз достъп до успеха, често и търговски, поради масовия си характер.
 |
| фотография Явор Ганчев |
Ще откриете една обща черта между тях – всички те разчитат на
най-инфантилния пласт емоции у зрителя, който се хваща всеки път на едни и същи
трикове, които да са извор на сълзи или радост. Човек би си казал, че това е
поведение на дебил, на който му показват пръст и той всеки път се засмива. Нещо
като безусловен рефлекс се получава – малко момиче страда, публиката плаче, или
пък уродлив добряк става герой, ние му се възхищаваме, но си отдъхваме, че не
получава нищо в замяна, нали е урод, а ако стане обратното, ще се наруши
рефлексът - бутончето за сълзи и радост? Пък и Злодеят е така зъл, че съвсем му
се полага всичко лошо, нали е обладан от дяволското, при все, че по
закономерност в тези удобни сюжети е винаги най-образован. Все пак дяволът не е
глупак. И всичко това какво идва да разкаже, така както Романтизмът – майката
на мелодрамата, повелява. Че сърцето е добро, а умът – зъл. Нали романтизмът е
този, който по детински възстава срещу диктата на разума и обявява, че
справедливостта се постига чрез сърцето, а не чрез ума и увлича, особено в
раздираната от революции Франция, бунтуващите се маси, които се струпват в
големите градове и които се оказват най-големите почитатели на мелодрамата.
Строят се театри, пишат се мелодрами – доброто е добро, злото е кристално зло,
моралът тържествува и то достъпно разказан по сцените на Франция – без никакви
нюанси в характерите, но за сметка на това с много визуални ефекти, нали
газеникът току що е измислен и по сцената започва масово производство на
романтически сцени със залез – газеник в червено, лунна светлина – газеник в
синьо и т.н. А музиката също е пришпорена – всяка сцена е допълнена с .музикален
съпровод, който иде да илюстрира състоянието на персонажите, за да не настъпи
объркване в ума на зрителя, който бил склонен повече да гледа, отколкото да
слуша. И ето, идва по-важният въпрос - на кого се казва това и защо? Може би
това е разковничето.
 |
Пламен Манасиев, Симова Халачева
фотография Явор Ганчев |
Но да се върнем назад. Защо днес някой има необходимост да ни
преразкаже „Парижката Св. Богородица” от театралната сцена, обявявайки
най-сериозно, че случващото се вътре е трагедия, а мотивът да се разкаже тази
трагедия е, за да се възстанови духът на Романтизма. С всички адмирации към
труда и добрите намерения на екипа, но това е оксиморон.Опитвам се да си
представя романтична трагедия и знам, че това е невъзможно, защото именно Юго е
този, който възстава срещу класицистичния жанр на трагедията, взаимстван от
Аристотел, и обявява началото на романтическата драма, три години преди
„Парижката Св. Богодорица”. Каква е разликата на кратко, за да знаем: в
трагедията до катарзис, т.е „очистване” се стига, чрез страх и състрадание, но
за да ги изпитаме трябва персонажите да са подобни нам – нито напълно добри,
нито напълно зли, защото състраданието е за невинния, а страхът – за подобния
нам. Драмата на Юго приключва с приликите и подобните нам и ни увлича в драмата
на идеално невинните и идеално злите, като в приказките, нали – хем
нравоучително, хем безопасно?
В какво, обаче, се състои театралното чудо, оксиморонът на
сцената на театър „София”, разгърнал се до мащабите на преувеличена мелодрама,
която би изглеждала като съвършена пародия на жанра, ако не липсваше напълно
каквото и да било чувство за ирония, отстраненост поне малко от този така
банален мелодраматичен сюжет, пълен с низ от бутончета за сълзи и радост.
Именно в това, че ни кара да състрадаваме например на Квазимодо (Калин
Врачански) – кахърно ревящ под бутафорните удари с камшик по сцената, който хем
е глухоням, хем със странен градски диалект гъгнещо рецитира Байрон. Да, в Юго
е намесена поемата „Сънят” на Байрон, ужким и с желанието да приповдигнат малко
тази мелодрама. Но защо Байрон в устата на Квазимодо? Малката Есмералда (Симона
Халачева), подмятана от съдбата, невиниче в кукленска рокля, бива насилвана от
кокалестия и сластен злодей Фроло (Пламен Манасиев) на връх балкона на
катедралата, под който клечи глухият Квазимодо, почти като един Ромео. В тази
съкрушителна за сърцата на майките сцена, обаче, има решение, както е по роман.
Квазимодо й е дал свирка, която единствено може да чуе. И така – миг на
напрежение. Фроло злодеят я насилва, а тя си търси свирката.
 |
Калин Врачански, Симона Халачева
фотография Явор Ганчев |
Всичко това идва не за да се упражняваме по цинизъм върху
произведението на Лилия Абаджиева, защото зад общите усилия стоят добри
намерения, а за да напомним, че от мелодрама не става трагедия, че от
развлекателния жанр, какъвто е мелодрамата, не става филосфски трактат, нито се
стига до „Фауст”. Резултатът е измъчено дете, на което му е помагано с всички
средства на театъра, точно като в мелодрамата - с музика, избирана по сърце, не
по значение, наблъскана за илюстрация на емоции, с мощната сценография -
металното скеле на катедралата Нотр Дам (уж повод на Юго да напише този роман),
което се сгъва и разгъва, върти по сцената, а по нея пълзи и притичва, като
примат Квазимодо; с патетичната и шумна актьорска игра, която да не обърка
зрителя, че е свидетел на нещо много трагично. И всичко това странно напомнящо,
но логично на немия филм и силната експресия на актьорските лица в него, на
анимационния филм – така преувеличен и инфантилен, че да си сигурен, че е
наужким и сапунката, в която всяко действие се преразказва по няколко пъти и
чрез диалози, и чрез отстранени монолози, за да няма неразбрали.
Но най-голямото чудо е, че е сигурно, че всичко това по-горе
ще действа по предназначение и ще натиска бутоните за сълзи и радост, защото
вероятно е дошло време за мелодрама – разбираеми сюжети, евтино предизвикани
емоции и зрелищност, маскирани като обща мисия, в която масите ужким участват.
За миг си представете, ако Лилия Абаджиева беше си позволила
да направи този сюжет в духа на нейните „Ромео и Жулиета”, „Страданията на
младия Вертер” или пък „Отело” – пародирани, отстранени, иронични, с мощна
актьорска игра и именно чрез тези средства достигащи до най- трагичното. Дали натискът
да се задоволи масовия вкус на публиката, изискванията и възможностите на
театъра или изпускането на духа на нашето време от страна на екипа поставиха в
капана на сантименталното режисьорката Лилия Абаджиева, която винаги е
съдържала в себе си частица романтизъм, но до този момент по-добре управляван
от ума и професионализма.
Едно е сигурно – салонът ще е пълен, кой отказва да му
натискат бутоните безопасно.
Текстът е публикуван в Капитал Лайт
