"Пътува Одисей" - дългоочакваното представление на режисьора Теди Москов в "Армията" най-после се появи в целия очакван колоритен микс от антични и съвременни пародии, банални и поетични метафори, скачащи от миналото в настоящето и обратно.
Митът за Одисей, който двайсет години се опитва да се завърне на остров Итака при любящата съпруга Пенелопа за Теди Москов е историята на вечно пътуващия човек. "Това е моето пътуване - казва режисьорът, - аз вървя не по сюжета, а по съдбата и желанието за път." Единствената причина днес да се адаптира митология е вероятно тя да бъде осъвременена. Как? За Теди Москов най-желаният път към това е пародията, иронията към заобикалящата ни култура и тази от миналото, колажът от фрагментарни образи, езикови игри и скечове. Всичко това го умее режисьорът, който някога експлодира традиционния български театър и остави в наследство "Улицата", който поставяше години в Германия и отново се върна тук, за когото се мълви, че иронията му се превръща в цинизъм, че хуморът му става все по-познат и несмешен, а вицовете - все по-втасали.
Кой е Одисей? За Теди Москов това е едновременно вечно пътуващият към познанието човек, художествена измислица на един самоослепил се писател - Омир, луд - хоспитализиран, страдащ от дромомания, т.е. човек, който не може да стои на едно и също място, герой, подвластен на съдбата, изплетена от неврастеничните мойри (Мая Новоселска, Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева), оставили решенията си на случайността и най-вече резултат на Четвърти самодеен театрален колектив при КАТ ("Контрол по античността на транспорта") от катедра "Средиземноморски манталитет" и "Дружеството на изоставените моряшки жени". Тук в хаоса на колажирания свят са лекари-психиатри, д-р Ихтимана Джоунс - председател на движението "Археолози за дълбочина в изкуството", Зевс, който позира с мълнии за туристите, нимфи чалгаджийки, Омир - с бял костюм (Иван Ласкин, понякога и катаджия на магистралата на живота), Пенелопа (Йоана Буковска) - от чакане превърнала се в паметник, Мая Новоселска - като Тирезий Слепия от света на сенките, и нимфата Калипсо, която примамва неуспешно Одисей с безсмъртие.
В черно-бялата сценография (сценограф - Лео Капон), отново примесена с кукленото, превръщането от едно в друго е натоварено с метафори: един голям кораб е едновременно магистрала, книга, върху която се пише животът на героя, и легло за влюбените Одисей и Пенелопа.
На сцената на Теди Москов нищо няма един смисъл, няма един отговор, нито един разказ. Това може да бъде история за: вечнопътуващия Одисей (на екрана на сцената имаш и кадри от "Волният ездач" - препратка към бийт поколението), за страданието към недостижимото позанание, за пропадащия под напора на посредственото свят, за вечните въпроси дали Бог е създал човека, или човека - Бог, дали светът не е литературна измислица, или действително съществува...
Безспорно най-силната картина в представлението е финалната - Одисей се завръща при Пенелопа (цитат на картината на Де Кирико "Завръщането на Одисей"), но и двамата остават в предишните си по-желани образи - той в средата на стаята в бутафорна лодка гребе, а тя отново чака. Екипът от актьори, в който единствено Мая Новоселска е останала от звездното време на Теди Москов, е и подходящ, но някак чужд на пародията и бликащата импровизация на предишните. Независимо от пластичността на Велимир Велев (Одисей) той сякаш остава в естетиката на пантомимата. Може би Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева приятно изненадват с комедийните си качества, а Иван Ласкин излиза от собствените си клишета, но всичко това напомня за отминалите бляскави и смешни години на театъра на Теди Москов. И ако ви се стори много познато, а и няма как (цяла плеяда зле имитиращи телевизионни предавания се нароиха след "Улицата" и "Мармалад"), театърът на Теди Москов все пак остава в полето на най-добрия български театър - такъв, какъвто го имаме сега.
Митът за Одисей, който двайсет години се опитва да се завърне на остров Итака при любящата съпруга Пенелопа за Теди Москов е историята на вечно пътуващия човек. "Това е моето пътуване - казва режисьорът, - аз вървя не по сюжета, а по съдбата и желанието за път." Единствената причина днес да се адаптира митология е вероятно тя да бъде осъвременена. Как? За Теди Москов най-желаният път към това е пародията, иронията към заобикалящата ни култура и тази от миналото, колажът от фрагментарни образи, езикови игри и скечове. Всичко това го умее режисьорът, който някога експлодира традиционния български театър и остави в наследство "Улицата", който поставяше години в Германия и отново се върна тук, за когото се мълви, че иронията му се превръща в цинизъм, че хуморът му става все по-познат и несмешен, а вицовете - все по-втасали.
Кой е Одисей? За Теди Москов това е едновременно вечно пътуващият към познанието човек, художествена измислица на един самоослепил се писател - Омир, луд - хоспитализиран, страдащ от дромомания, т.е. човек, който не може да стои на едно и също място, герой, подвластен на съдбата, изплетена от неврастеничните мойри (Мая Новоселска, Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева), оставили решенията си на случайността и най-вече резултат на Четвърти самодеен театрален колектив при КАТ ("Контрол по античността на транспорта") от катедра "Средиземноморски манталитет" и "Дружеството на изоставените моряшки жени". Тук в хаоса на колажирания свят са лекари-психиатри, д-р Ихтимана Джоунс - председател на движението "Археолози за дълбочина в изкуството", Зевс, който позира с мълнии за туристите, нимфи чалгаджийки, Омир - с бял костюм (Иван Ласкин, понякога и катаджия на магистралата на живота), Пенелопа (Йоана Буковска) - от чакане превърнала се в паметник, Мая Новоселска - като Тирезий Слепия от света на сенките, и нимфата Калипсо, която примамва неуспешно Одисей с безсмъртие.
В черно-бялата сценография (сценограф - Лео Капон), отново примесена с кукленото, превръщането от едно в друго е натоварено с метафори: един голям кораб е едновременно магистрала, книга, върху която се пише животът на героя, и легло за влюбените Одисей и Пенелопа.
На сцената на Теди Москов нищо няма един смисъл, няма един отговор, нито един разказ. Това може да бъде история за: вечнопътуващия Одисей (на екрана на сцената имаш и кадри от "Волният ездач" - препратка към бийт поколението), за страданието към недостижимото позанание, за пропадащия под напора на посредственото свят, за вечните въпроси дали Бог е създал човека, или човека - Бог, дали светът не е литературна измислица, или действително съществува...
Безспорно най-силната картина в представлението е финалната - Одисей се завръща при Пенелопа (цитат на картината на Де Кирико "Завръщането на Одисей"), но и двамата остават в предишните си по-желани образи - той в средата на стаята в бутафорна лодка гребе, а тя отново чака. Екипът от актьори, в който единствено Мая Новоселска е останала от звездното време на Теди Москов, е и подходящ, но някак чужд на пародията и бликащата импровизация на предишните. Независимо от пластичността на Велимир Велев (Одисей) той сякаш остава в естетиката на пантомимата. Може би Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева приятно изненадват с комедийните си качества, а Иван Ласкин излиза от собствените си клишета, но всичко това напомня за отминалите бляскави и смешни години на театъра на Теди Москов. И ако ви се стори много познато, а и няма как (цяла плеяда зле имитиращи телевизионни предавания се нароиха след "Улицата" и "Мармалад"), театърът на Теди Москов все пак остава в полето на най-добрия български театър - такъв, какъвто го имаме сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар