Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 9 април 2008 г.

МУТРИ, ПРОСТИТУТКИ, ЛАНЦИ И ГЪДУЛКИ

Мариус Куркински поставя в Сатиричен театър „Укротяване на опърничавата” от Шекспир.



Пресконференциите на Мариус Куркински са истински моноспектакли точно като него - феноменални и харизматични, с много паузи и натъртвания, увличащи ни в един изкусителен свят на идеи и намерения, където укротяването ( по повод "Укротяване на опърничавата" от Шекспир в Сатирата) не е просто полово - между мъж и жена, а е в смисъла на смирението чрез отнемане на бесовете. По какъв начин?
Като изключим себе си и това, в което сме се превърнали, и намерим сили да укротим/смирим и другия. Укротяването между Петручио и Катерина опърничавата дали е за любов или поради интереси - задава ни въпроса Мариус Куркински - и дали Шекспир, укротителят, ще ни научи да замълчим и да се усмихваме кротко в сълзите си? Разбира се, има и едно голямо изкушение, поради което Мариус Куркински посяга към Шекспир - уводът, в който всъщност става ясно, че това е пиеса в пиесата (трик добре познат през Ренесанса) и там има един човек Кристофър Слай, пред когото се разиграва цялата история за Петручио и Катерина, но на ужким, като в театъра - игрово. Но по пиеса той изчезва още след увода, а в представлението остава докрай. Какво става с този човек, който за първи път гледа театър, и дали той осмисля театралното тайнство - ни пита Мариус.
Прекрасно звучи! Така възвишено и поетично, че чак се питаш това ренесансова комедия ли е или нещо друго. Но нека бъдем честни - никой вече не иска да гледа просто Шекспир, а и още нещо - така поне е в постпостмодерните времена, пък и при тази чудна възможност на пиеса в пиесата, където фантазията на режисьора може да се разгърне интерпретирайки актуално илюзията театър.
Аз обаче се попитах след тричасовия спектакъл с антракт дали ако актьорите режисираха така, както разказваха за представленията си, не би било по-интересно и как стана така, че поезията на Мариус се удави и укроти в прозата на ежедневието. Каква? Побългарена, чалга мутренска, защото това трябва да е смешно и показателно, нали? Така е поне през последните 15 години. А пък нали и по правило комедията разчита на внезапни хрумвания, случайности и сценична изобретателност.
Ето защо в панаира на сцената имаше мутри, проститутки, травестити, манекенки, селски тарикати, наркотици, лаптопи, ланци, гъдулки, мечки и смотаняци, имаше си и пънкар и металист - къде без тях в общата картина. А и Катерина (Стефка Янорова) - толкова озверяла, чак страстна - тича със сатър по диагонал на сцената - нали ще я укротяват, и то Петручио (Камен Донев) - селският ерген (отново), онзи с гъдулката - тариката, сметкаджията - щото тук не става дума за любов, а за прости (на калкулатор) сметки и имоти.
И все пак нали играят на ужким театър за пред Слай зрителя - люлинският пияница в анцуг, който, "укротен" от виното/пиесата, ще замълчи унесен на финала - вероятно пред тайнството на театъра. Защото разбираме от последните реплики, че театърът е сън и точно затова всички вече са в бяло... даже уродливият разказвач - май Шекспир (Вяра Коларова). А те са в бяло, защото са укротени, нали са им отнети бесовете. Ето - всичко си имаме в това представление. И популярни актьори - Вяра Коларова (от и като "Каналето") и Камен Донев (носталгичен към "Улицата" и собствените си танцови умения), и големият Фичо (Никола Тороманов - сценограф), спасил се с кървави завеси и шест полилея, и нашенски колорит, и много скечове, пък и физическа издръжливост на студентите - актьори от НАТФИЗ, и онагледяване на текста, съвсем да е разбираемо, с много виц и глъчка, буфонадно - ако има "кон", то някой цвили - смешно.
Е, имаме и големите заключения на финала, защото те по правило в комедията трябва да "поставят на мястото" персонажите. Защо? Защото в развръзката комедията трябва да покаже, че светът не се е срутил под тежестта на глупостта - твърди Хегел, а ние - както му се харесва на Мариус - ще замълчим и ще се усмихваме кротко в сълзите си, утешавайки се, че феновете на "Комиците" ще бъдат възнаградени и в театъра. Този път от Мариус Куркински - феноменът актьор, на когото понякога му убягва таланта режисьорски да зашива кръпките на представлението и да го превръща в произведение.



петък, 4 април 2008 г.

ТЕАТРАЛНАТА МАШИНА ЛИЛИ АБАДЖИЕВА

В средата на 90-те в българския театър се появи нещо ново, скандално, отричано и вдигано на пиедестал - "ужасното дете" Лили Абаджиева. Мнозина й предричаха бърза театрална смърт заради страстта й да се цитира във всеки следващ спектакъл, да интерпретира и разрушава съвременните митологии, използвайки големите разкази за Хамлет, Отело или Вертер, докато на сцената се люшкаха кринолини и мъжки тела, потънали във вода, под звуците на техно, поп и класика.
Едно е сигурно, ако вие ходите на театър, Лили Абаджиева не може да ви е безразлична, а ако сте виждали или познавате "ужасното дете" - още по-малко. Тя е от режисьорите, които екстравагантно успяха да превърнат и себе си в художествен продукт, така ярък и двойствен като самите й спектакли, минавайки през множество метаморфози - блондинка или Лолита, гарвановочерна или в лилав период, но винаги заобиколена от любимите й актьори - обикновено млади и красиви, а днес вече и известни. Но зад цялата тази пищност и жизненост Лили Абаджиева представяше себе си като романтичен меланхолик, потънала в собствения си свят на поезия и тревога.
Още като студент в НАТФИЗ участва в скандален опит за сваляне на тогавашния ректор, а преди две години вече като асистент на проф. Крикор Азарян става част от "най-срамната страница от историята на българския театър, изгонването на професора от Академията", както сама я определя. Днес обаче, две години след наградения "Отело" и оспорвания спектакъл "В полите на Витоша", в който Яворов беше вплетен в автоцитати на режисьорката, се появи нещо ново, неочаквано смирено и дълбоко, без украси и флирт - "В очакване на Годо" от Бекет в Сатиричния театър.

Казвате, че спектаклите ви са образ на състоянието ви в момента. Какъв е той след Годо? 


Имам усещането, че живея в някакво време на погубени илюзии и ситуацията в България е едно безнадеждно място за децата ни, за самите нас, за бъдещето ни. Това не е някаква екзистенциална криза или умора. Последните две години бяха кошмарен период за мен. Не виждах надежда нито за себе си, нито за работата си. Не се оплаквам, а по-скоро е свързано с нов етап на порастването, не на остаряването.

Говорите за себе си като за част от поколението на погубените илюзии.


Аз дори смятам, че сме изгубеното поколение, защото ние израснахме в едно време, бяхме възпитавани в едни ценности, нямам предвид политически пристрастия, а ценности, които вече са девалвирали. Не мога да приема, че родителите на тази държава трябва да живеят в такава мизерия, а нашите деца да са модерните хъшове, които бленуват една утопична свобода, която е свързана с всичко друго, но не и с мястото България. Сега дойде тази умора от това непрекъснато да се похабяват надеждите, да се подменят илюзиите. И си мисля, че от това се уморихме. Няма нова мечта или мечтата няма име.

След Годо и мен ме завладя едно чувство на отчаяние, на капан от който излизане няма.


Да. Депресията и паниката са болестите на нашето време. Много от моите приятели, от поколението, на което принадлежа, намират своите утехи. Ние отдавна постигнахме мечтите си, а много от нас бягат от бездните в някаква друга бездна. Едни злоупотребяват с наркотици, употребявайки ги като допинг, като кафе, а аз дори алкохол не пия.
Седнали сме в "Апартамента", може би едно от малкото артистични местенца в София на ул. "Неофит Рилски" - ярки червени цветове и индийска музика, свещи и топли канапета. Тя - Лили Абаджиева - фина, тиха и различна. Давам си сметка, че театралните митологии около нея са набъбвали в мен и опитите ми да навляза в личното й пространство са плахи.
След появата на имена като вашето, на Гърдев, Шпатова, Галин Стоев сякаш има едно отдръпване от крайните театрални жестове, сякаш липсва скандалност в добрия смисъл.
Имаше едни безкрайно силни години, в които се случиха невероятни неща, като събития не само в театралния живот, а като културен феномен и някак си чак сега разбираме какво е ставало тогава, защото в момента има - нека да го кажем - криза. Българския театър е в криза, българската култура, образование, родителство... Времето е болно, средата е уродлива и агресивна едновременно и се стига дотам, че някакви хора говорят за себе си в мъжки и женски род, което се издига в култ. Аз наистина не вярвам, не мога да повярвам на всичко, което се случва. Системата се разпада на всички нива, уж е демократично, а зад тази маска има една рекомунизация.
Днес Лили Абаджиева е по-политична от всякога. Неизбежно минахме през "царят, който излъга всички ни и все едно изпя парчето Sеxy Sadie (The Beatles) ( "Секси Седи - какво направи, ти направи всички на глупаци...") и фигурата на шоумена в политиката - вече всички се досещаме кой - и на цинизма на времето, в което има хора изправени пред избора между лекарствата и хляба. За болната театрална машина и подмяната на театралния език с този на шоупрограмите, откровената халтура, която не може да се упрекне, защото е трудно да се живее в театъра.

Началото: Първият й учител в театъра е Цветана Манева, за Лили тя е вечната жена, но решението за режисура го взима след "Васа Железнова" - представление на проф. Красимир Спасов. Всички й казват, че във ВИТИЗ е с връзки и не бива да кандидатства. "Бях си решила, че ако приемат момиче, няма да е повече от едно и така стана." Тя е единственото момиче, но не за това се е чувствала още от началото ужасно поощрявана, не само заради факта, че е приета първа. Още във втори курс "Отело" получава субсидии за разпространение, а после Крикор Азарян я кани да постави дипломен спектакъл със студентите му - "Женитба", която се прехвърля в Сатирата, после следва "Хамлет", който обикаля фестивалите. "Тези първи години съм се чувствала като глезеното дете на българския театър, към което е имало прекалено много внимание. Започнах със световно неизвестни момчета и момичета и заедно пораснахме. С тях се чувствахме почти като "Бийтълс". Това беше революция в театъра, защото се наложиха всички тези актьори, това поколение, което каза "Ние сме!". А сега имам чувството, че съм отглеждала орхидеи. Прекарвала съм повече време с тях, отколкото съм писала ченгелчета с детето ми. А най-талантливите се отказаха, като Силвестър Силвестъров и Люси (Людмил Иларионов) - моят Хамлет. Сега се появи следваща вълна - Владо (Карамазов), Захари Бахаров и Деян Донков, и много ми е мъчно, но там нещата са много по-външни, да се видиш на една корица и да повярваш, че това е истина... Мъчно ми е за онова време

Преди началото: Малцина знаят, че преди театъра Лили е учила две години медицина, но се отказва - трудно понесла упражненията по дисекция, труповете, които са от старчески домове, хора, които никой не ги е потърсил, миризмата на формалин, която я преследва години, това че й казват, че един ден ще яде и ще реже с ножа... "И не ми издържаха нервите. Тогава бях на 19 години."

За "ужасното дете" и детството: "Не бях ужасното дете на детството си" и сякаш със свян разказва за обикновено детство, лишено от катаклизми, "родителите ми не са били разделени, майка ми не ме е изоставяла..." - през смях. "Нямах травми" - само една, че никога не е ходила на село. "Слушах "Бийтълс" и много четях и ми се искаше най-хубавите ми години да са минали през 60-те."

Майката: "Аз съм прекалено влюбена в детето си майка", а приятелите й я укоряват, че е обсебваща и задушаваща. "У мен винаги е имало обратното чувство, че не съм имала достатъчно време за него." Няма амбиции за него, но иска да го предпази от

Двете големи грешки в живота:
 Това да се намира в професия, която го измъчва, и да свърже живота си с някой, когото не обича.

Любовта: "Не мога да си представя живота без Васил и тази любов вече се е превърнала в зависимост и чудо, че съм го срещнала, че има такъв човек." Предричат им, че тази връзка няма да издържи повече от година, в най-добрия случай, че са малки, че е грешка, че не бива... Днес той е сценограф на повечето й спектакли.

Почивката
: "Нямам хоби, нито женски капризи, единствената ми почивка е, когато чета. Това е моят начин да си намирам покоя и днес установих, че проблемът с моите закъснявания е свързан с четенето, защото ставам много рано - в седем - и започвам да чета и се увличам."

Мечтите: "На този етап от живота си аз нямам мечти. Имам надежда, че не може всичко да бъде толкова мрачно, че не може така да се разпадат всичките ни светове. Знам, че това е гранична ситуация и е ужасно, че го казвам, но нямам. Надявам се да е период, но не виждам надежда за спасение. Ако някой ме слуша и не ме познава, ще каже, че звуча като отчаяна алкохоличка, а аз дори нямам този начин на релаксация."

Днес Лили Абаджиева работи върху "Бащата" от Стриндберг, предстои й постановка в Кьолн, където преподава в университета, лятото отново е поканена на Шекспировия фестивал в Санта Барбара (САЩ), където ще режисира "Хамлет" - тяхна продукция. Някога през 2006г. там ги впечатлява с "Ромео и Жулиета", единственото българско представление, прелетяло океана с декори, актьори и технически персонал, но веднага след връщането им спектакълът е спрян от директора на Народния театър като излишно при пълен салон. Все още в Москва се играе римейкът на "Ромео и Жулиета" отново при пълен салон. Днес Лили Абаджиева се чувства като машина за театър, а не желае театъра да се превръща в професия. Иска да запази илюзията, че той може да бъде между аматьорството и професията. "Не мисля, че този свят има смисъл, но ако може този сън да не свършва и ако това е мечта - да - мечтая единствено само за спектакли."

Лили Абаджиева - персонаж: " Аз съм неадекватен на света и на времето персонаж. Аз не знам в каква държава живея и как да се справя с тази ситуация, но не мисля, че имам бъдеще. Аз съм извън времето..."